По коридорите ще се движа свела тихичко глава,не ще посмея да те зърна за да не умирам пак отново аз сама. Ще плача тихичко и ще гледам сам самичка тъжната луна. Ще си спомням с умиление всеки сън и мечта и ще се питам истина ли е това? Истина ли е че ме боли,че горях и въглен нищожен аз съм вече? Истина ли е че продължавам да те обичам и за тебе да си мисля? Истина ли е че си толкова прекрасен... Ще бъда просто сянката на едно признание към теб,просто сянката на моята любов... от все сърце ти пожелавам някой ден тя да те обича както аз обичам теб... Тя да те сънува нощи подред и да изпива жадно лика ти всеки път когато те зърне...